След като се връща в Индия на 27 юли, Свами Дев Мурти продължава своя обичаен живот в ашрама си, който се намира в старата част на Делхи, до пазара Сита-Рам. Приема посетители, пациенти, дава наставления на учениците си, изнася лекции в училища, университети, обществени организации. Така неусетно започва да изтича лятото на 2009-та. Около седмица след като пристигат от България, на Читранджан Кумар, който му помага и служи, се налага да замине за град Патна, тъй като по това време семейството му сменя къщата си. „Иди в Патна и организирай нещата“, му нарежда Свамиджи и той тръгва. За Свами Дев Мурти остава да се грижи Махендар, един много добър и сърдечен йога последовател и ученик на Шри Ауробиндо. Свамиджи е наглеждан и от дъщеря си Ума или както още я наричат Анджелина, от сина си Рам и други ученици и последователи, които навестяват ашрама.
В началото на август от България в ашрама на Свамиджи пристига Цветомил Мянов. Той бе на семинара в Пампорово и много искаше да се учи при Свами Дев Мурти. След като Свамиджи си замина, в края на юли той се обади по телефона да иска адреса и телефона на Свами Дев Мурти, тъй като тръгва за Индия. И наистина в началото на следващия месец той замина за Делхи. Настанил се в ашрама на Свамиджи. Живеел при него, но както разказваше после, останал доста впечатлен от спартанската обстановка и атмосфера там. В разказа му някак се усещаше и съжаление, че не успял да научи всички техники и методи, които искал да усвои. Дори се изненадвал от някои действия на Свамиджи. Например сутрин, докато той си правил йога практиките, Свамиджи гледал по телевизията йога предаване и понякога му казвал – остави практиките, ела да гледаш с мен. Цветомил се чудел защо. Може би просто не е осъзнал посланието на Свамиджи – за развитието на човек е много по-важна компанията и атмосферата на Учителя, отколкото сам да прави някакви практики. Затова за истинските ученици най-важните практики са сатсанг – среща, слушане, служене и оставане в присъствието на Учител или свят човек, и даршан – съзерцание на Учител или светец.
Един ден Цветомил придружил Свами Дев Мурти до ашрама му в Ротак. Пътуването било доста вълнуващо – сменяли автобуси, коли на стоп и каквито там превозни средства успели да хванат. Ходили и пеш. Всичко това ставало при непоносима жега. В Ротак Свамиджи имал срещи с различни йоги, последователи, приятели, пациенти. Когато се върнали, нашият младеж се чувствал страшно уморен, направо скапан. А Свамиджи оставал все така бодър, свеж и неуморим. Един от присъстващите казал на Цветомил – Свамиджи е опасен човек!
Все по това време Цветомил срещнал и друг ученик на Свамиджи – Сандип Кумар, който го поканил в своето училище в Ришикеш и той го придружил няколко дни там. Станали приятели и след време Цветомил покани Сандип в България, където той проведе няколко йога курса, а по-късно се ожени за българска, последователка на Свамиджи, роди му се дете и той остана да живее в България.
Цветомил отишъл и при Читранджан Кумар и отседнал в дома му в Патна. Искал да научи и от него някои йога техники и методи. Но казваше, че не останал много доволен – имал чувството, че ученикът на Свамиджи не иска да му предаде много неща.
Междувременно Цветомил се разболял от настинка и хрема и решил да се върне в Делхи в ашрама на Свамиджи. Там той заварва Свами Дев Мурти много слаб и изтощен след едно пътуване до Калешвар Махадева Мат. Това е свято място недалеч от Делхи – на около 300-400 километра. Свамиджи отишъл там да занесе лек за тежко болен от рак негов пациент. Дев Мурти има своя специална билкова композиция срещу рака, с която е помогнал на много хора, заболели от коварната болест. Тази композиция действа мощно, като детоксикира организма на пациента. Свамиджи бил президент на Калешвар Махадева Мат и искал също да се срещне със сподвижници и други приятели там.
Денят бил много горещ, а той отишъл и се върнал същия ден. Когато дошъл обратно в Делхи, се почувствал зле, много слаб. Цветомил се притеснил, като го видял в това необичайно за него състояние и се обадил по телефона на Читранджан. Помолил го спешно да звънне на телефона на Свамиджи. Това станало на 27 август 2009 г.
Читранджан позвънил и Свами Дев Мурти му казал: „Синко, ела, за да имаш моя даршан, защото си отивам“. Този разговор става един месец преди той да напусне тялото си. Читранджан веднага тръгва за гарата, но последният влак за Делхи е заминал и взима следващия на другия ден. Заварва Свамиджи слаб и изнемощял. След пътуването до Калешвар Махадева Мат Свами Дев Мурти така и не възстановява силите си. Предимно лежи или седи на стол в стаята си.
По-нататък описанието на последните дни на Свами Дев Мурти ще предам изцяло чрез разказа на Читранджан Кумар, който от 28 август, когато пристига отново в Делхи, до 28 септември, когато запалва погребалната клада, е денонощно при своя Учител до последния му дъх:
„Понеже сега Свамиджи беше много слаб, той не се занимаваше с обикновената си дейност да приема ученици, последователи и болни. От време-навреме, когато се чувстваше по-добре, ми даваше наставления как да върша работата в ашрама и какво да направя, за да развия по-нататъшната ни дейност. Той имаше много планове за това. Преди време ми бе говорил за тях и ми бе давал съвети как да ги осъществим. Казваше ми какво трябва да дадем на обществото и какво трябва да очакваме от него. Съветваше ме какви хора трябва да привлека за работата ни и т.н.
След връщането от България Свамиджи бе много доволен и щастлив от пребиваването ни там, от любовта на хората и топлотата и сърдечността, с които го приеха. По-рано, при посещението ни в Хърватия през 2008 година, той мислеше там да създаде йога център. Но след вашето идване на остров Иж, след отправената покана да посети България и особено след посещението ни във вашата страна, той реши, че ще е по-добре центърът да е в България и това да бъде голям йога център, който да разпространява неговата система в цяла Европа и по света. В България той получи много, много любов, и намираше, че тук хората са по-отзивчиви и смирени.
В ашрама си в Делхи от сутрин до късна вечер учеше хората, помагаше им, лекуваше пациенти. През всичките тези години никога не съм го виждал да почива. Дори през нощта, в сънищата си, продължаваше да работи, да помага. Чувал съм го как, докато спи, понякога дава указания и съвети. Беше готов да помогне на всеки по всяко време.
Случваше се посред нощ, той изведнъж да ме попита каква е програмата. Казвах му, Свамиджи сега е 2 часът сутринта, трябва малко да починеш, да почакаш. Никога не съм го виждал да почива, освен през последния му месец, когато беше на легло. Той се отнасяше с голямо внимание към хората, приемаше всички, а когато го викаха, отиваше и в домовете им. Дори ако някой дойдеше през нощта и му кажеше, Свамиджи моята майка, моят баща, моят син, чичо или някой друг се чувства много зле, той веднага казваше О.К. и тръгваше, дори ако трябва да се пътува надалече. Беше толкова смирен. През цялото време се безпокоеше и мислеше за своите пациенти. Нищо друго не го интересуваше. Не си пестеше нито времето, нито силите, не гледаше колко е часът, не мислеше дали е уморен, а и не се уморяваше, просто не мислеше за себе си. Ако имаше някакви проблеми при близките му или при него, а дойдеха по това време хора да го молят за помощ, той винаги избираше да помогне на другите. Гледаше как да им окаже съдействие, как да ги научи да решат проблемите си. Свамиджи бе знаещ Учител в много области. Той бе една велика личност.
Но Свамиджи бе човек не на думите, а на делата. Това, което проповядваше, го прилагаше стриктно в целия си живот. Затова и премина през много страдания. Но никога не се оплака от нещо. Това, което Свамиджи направи за обществото, го правеше с толкова любов и сърдечност. Искаше да спаси света. Много хора го обожаваха. А той мислеше само как да им помогне, как да ги научи да живеят просто, естествено и да успяват в живота. Беше изпълнен с любов към всички и казваше, че Любовта е най-големият Учител. Казваше също, че Доброто е по-добро от Бога (The good is better than God). Или – когато вършиш добро, ти вървиш след Бога, в Пътя на Бога. Казваше, че просто човек трябва да върши добра работа. Свамиджи никога и не помисляше какво ще получи в замяна на доброто, което вършеше. Вярваше, че човек истински не помага с парите, а с добрите чувства и благословията, която дава на другия. Тези добродетели не могат да се купят на пазара. Свамиджи казваше – просто помагай на хората и ти ще получиш каквото трябва за това. Смяташе, че най-важното в този свят е любовта и състраданието към другите.
Когато пристигнах в Делхи, за него се грижеше Махендар Ханс, който беше много привързан към Свамиджи. Махендар бе посветил живота си в служене на своя гуру Шри Ауробиндо. Той е много добър, посветен на служенето човек. Свами Дев Мурти лично познаваше Шри Ауробиндо, бил е при него в Пондичери. Свамиджи познаваше много от най-известните хора на Индия. Знаеше се не само с духовни личности от сферата на йога и религията, но и с хора с високо положение в обществото като Джавахарлал Неру, Индира Ганди, Раджив Ганди, много министри, ръководители на болници, благотворителни дружества, предприятия и др. Само че той не правеше разлика между хората, за него те бяха еднакви, не даваше предимство на никого в отношенията си и когато помагаше. Свамиджи бе взел активно участие в борбата за независимост на Индия, но никога след това не изтъкваше този факт и не поиска никакво държавно признание или помощ за това.
Аз останах да се грижа за Свамиджи временно сам, защото Махендар имаше да свърши някаква неотложна работа извън Делхи, а синът на Свамиджи Рам се разболя тежко от жълтеница. Когато пристигнах в Делхи Свамиджи беше предимно на легло. Като го видях, се облях в сълзи. Бях свикнал да го виждам винаги бодър, свеж, усмихнат, изпълнен с енергия и сегашното му състояние бе като шок за мен. Разтоварих си багажа и останах в ашрама да служа на Свамиджи и да се грижа за него. Да дам всичко за моя гуру бе мое задължение. Та той ми даваше толкова много безкористна любов и топлина. Това, което аз съм направил за него, е нищо. Хората после ми казваха, че съм се грижил за него по 24 часа, но аз не смятах, че съм направил достатъчно.
Един ден сложих Свамиджи да поседи на стол и му дадох да се нахрани. След малко отидох настрана и аз нещо да хапна, но внимателно го наблюдавах. В един момент усетих, че започва да губи дъха си. Веднага отидох при него, сложих го на леглото и му направих изкуствено дишане уста в уста с редуващ се масаж на гръдната кост. След 10-15 минути той дойде в съзнание и възстанови дишането си. Видях, че изглежда добре. Отново отидох настрани и продължих да се храня, като го държах под око. След малко усетих, че той отново губи съзнание. Повторих изкуственото дишане уста в уста и масажа на гърдите. И той пак дойде в съзнание. Тогава позвъних по телефона на дъщеря му Ума. Казах и на сина му, но той бе болен на легло в ашрама и трябваше да се грижим и за него. Решихме с Ума да настаним Свамиджи в болница. Доста се колебаехме, защото той беше против модерната медицинска система. Но преценихме, че сега неговият случай е спешен, а при спешен случай модерната медицина е най-добра и в болницата можеха да вземат необходимите мерки, ако се наложи.
Улицата до ашрама е много тясна, това е старата част на Делхи, и никаква кола или количка не можеше да влезе там. Наложи се да нося Свамиджи на ръце. Всъщност, понеже бе много тежък, а Махендар имаше лумбаго и не можеше да помогне, синът му Рам ми даде идея да го нося на гръб. Така го занесох до колата. Навън непрестанно валеше дъжд. В болницата го прегледаха основно и само установиха, че всичките му органи работят напълно нормално. Единственото нещо бе, че се чувстваше слаб, просто нямаше сили. Дадоха му да пие малко плодов сок и гликоза. Настаниха го в една стая, а аз останах в помещение на горния етаж и фактически по цял ден отново бях при Свамиджи, защото трябваше някой да полага постоянно истински грижи за него. А дъщеря му е преподавател по английски език в колеж, имаше насрочени лекции и нямаше как да си вземе отпуска.
В болницата Свамиджи остана осем дни. През цялото време той настояваше да го върна в дома му, тъй като тук не се чувстваше добре. Даже бе получил рани на кръста, нещо, което аз не допуснах да се случи в ашрама. Когато се върнахме, се справих с този проблем. Дойдохме си в ашрама девет дни преди Свами Дев Мурти да напусне тялото си. Продължихме да се грижим за нашия гуру денонощно. Давах на Свамиджи да се храни само със зеленчукови супи и плодови сокове.
Понякога ме питаха, защо накрая на живота си Свами Дев Мурти, макар да бе съвсем здрав, изглеждаше слаб и изнемощял и сякаш трудно вървеше. Казваха ми, че някои хора, достигнали неговата възраст, без да са йоги, изглеждат добре и се движат по-свободно. Затрудненията на Свамиджи дойдоха от неговите силови демонстрации. През него минаваха стотици пъти валяци, камиони, коли, той задържаше с две ръце автомобили, тръгнали с пълна газ, огъваше с голи ръце и корем яки железа и т.н. Правеше това, за да покаже на света каква сила може да придобие човек с йога, да привлече вниманието върху възможностите, които дава древното учение. Но тези силови демонстрации не са полезни за здравето, когато се правят толкова много и често. И впоследствие те дадоха своето отражение върху ставите и мускулите на Свамиджи и бяха истинската причина за затрудненията, които имаше в движението на края на живота си.
Но въпреки това в него се таеше огромна сила. В Пампорово разказах как повали с една ръка млад шампион по борба. А в последните дни, когато се грижих за Свамиджи, въпреки привидната му немощ от него се излъчваше такава енергия, че аз просто на моменти хвърчах, цялото ми тяло се загряваше и понякога температурата ми се покачваше до 40 градуса.
Големият празник Нуратри Пуджа започна на 19 септември. На 27 септември направих на покрива Хаван (Огнена церемония). Това бе празникът Маха Номи – много свещен ден. След това взех пепел от церемонията и според обичая отидох да намажа с нея челото на Свамиджи. Той попита какъв е празникът. Казах му – Свамиджи, това е Маха Номи. Тогава той промълви: „Много хубав ден.“ Каза го с особена интонация. Разбрах го – имаше предвид, че това е много подходящ ден да си замине. Казах му само – окей, окей! Тогава си спомних какво ми прошепна един ден в болницата – ти ме спря преди няколко дни, но следващия път няма да успееш да ме върнеш.
Вечерта му дадох малко храна. Това бе последната му вечеря. Попитах го иска ли още нещо. Той отговори – не, напълно съм удовлетворен. Погледът му и цялото му изражение излъчваха задоволство, любов, състрадание, блаженство и благослов. Дадох му малко вода да изплакне устата си. Докоснахме с Махендар нозете му. Помоли ме да вдигна ръката му и да я положа върху главата си, като каза, че иска да ме благослови. И това за мен бе последната негова свята благословия. Отидох в кухнята да прибера съдовете, но не откъсвах очи от Свамиджи. В един момент усетих, че пак се губи дъхът му. Веднага отскочих до стаята на Рам и взех едно много хубаво масло с етерични съставки, което веднага възвръща дишането. Намазах с него носа на Учителя. Имаше само временен ефект. Тогава отново приложих изкуствено дишане уста в уста, масажирах гърдите и стъпалата му. И така половин час, но както Свамиджи ме бе предупредил, този път усилията ми да го върна не успяха и той си замина от този свят. Така някъде около 9 часа и 10 минути Свами Дев Мурти напусна тялото си. Моята любов към Учителя ми ме накара да полагам отчаяни опити да го върна, но нещата вече не бяха в моите ръце. Той достигна своето Махасамадхи.
Съобщихме на сина му Рам, той се дигна от леглото и дойде при нас с Махендар. Телефонирахме и на дъщеря му Ума и скоро тя пристигна заедно със съпруга си. Обадихме се и на доктора от болницата, но той само констатира смъртта на тялото, тъй като вече бе много късно за някаква намеса.
Веднага с Махендар отидохме да вземем лед, който положихме около тялото на Учителя, тъй като времето бе много горещо, въпреки че почти непрекъснато валеше дъжд. Стояхме цяла нощ до тялото на Учителя в мълчание, казвахме мантри, медитирахме. Дъщеря му и зет му се върнаха в своя дом, за да уредят някои неща по обредите и погребалната клада на следващия ден. Ние с Махендар пък трябваше да приготвим тялото на Свамиджи за погребалната церемония и отидохме призори да купим някои неща. Както бе предрекъл Свамиджи, на мен се падна честта да запаля огъня на погребалната церемония. Големият му син Бал бе в Германия и бе болен. Рам в момента бе на легло от жълтеница. Той ме помоли, като най-близък ученик аз да запаля погребалната клада, като каза, че Свамиджи толкова много ме е обичал. Затова трябваше да подготвя всичко около погребалната церемония. Рам и Ума ми имаха пълно доверие.
Купихме дхоти (нови дрехи), рамти (специална дървена платформа, върху която се поставя тялото) и всичко друго необходимо за погребалната клада. След това измихме и облякохме тялото на Учителя, положихме го върху платформата и го отнесохме до мястото за кремация – Нигам Бодх Гхат на брега на река Ямуна, което не бе далеч. Още сутринта дойдоха много ученици на Свамиджи, последователи, сподвижници, приятели, близки хора и процесията придружи тялото на Свамиджи до брега на река Ямуна, където бе мястото за кремация. Преди това се изкъпах, смених дрехите си и обръснах главата си.
Вече стана следобед и дойде време да запалим кладата. Преди това бях помолен да извърша някои церемонии. Като напявах мантри, положих до тялото пингадан (специални сладки сусамови топчета), съчки от благоуханно сандалово дърво и др. Още отрано всичко бе отрупано с цветя.
Вече трябваше да се запали огънят. Взех сандалова пръчка, свещеникът ми подаде камфор и кибрит и запалих погребалната клада. След като тялото бе изгорено, ни дадоха праха, останалите от церемонията цветя и някои не докрай изгорели кости. Събрах недоизгорелите части и кости, увих ги в плат, отидох до брега на реката и се помолих за мир на душата на Свамиджи и за мен и моето семейство, а също да се сбъднат благословиите на Свамиджи за мир и успех, както и помолих душата му за прошка, ако съм извършил нещо неправилно или с нещо съм го обидил или наранил. След това потопих вързопа с останките в река Ямуна, сякаш принасях дар и жертва. Всичко това стана в деня на Маха Дашами, един много благословен ден. Тогава всички врати са отворени и душата отива направо на Небето.
След церемонията останалите прах и кости бяха дадени на съхранение в погребалната агенция. След 13 дни Ума и съпругът й ги потопиха в свещената река Ганг близо до Харидвар.”
Тук приключва историята за дългия пълнокръвен и богат живот на великия йога и човек Махариши Свами Дев Мурти Махарадж. Живот, който звучи по-скоро като приказка. Защото точно като в приказките можем да кажем – живял някога един човек, който добил такава сила и знания, че през него минавали валяци и камиони, задържал с въжета тръгващи коли, с голи ръце огъвал дебели железа, минавал бос през огъня, лекувал всякакви болести, дори и най-страшните. А бил съвсем обикновен човек – живеел скромно, хранел се само със зеленчуци и плодове, учил хората да бъдат добри, да обичат себеподобните си, животните и всички живи същества, да не враждуват, да не воюват, да бъдат морални, да милеят за децата си. И не само учил, но и самият той живял така на планетата Земя повече от 100 години. Живял за другите, не за себе си, със сърце, изпълнено с любов към всички хора. За него те бяха едно семейство, негови братя и сестри по цялата планета Земя. Не ми се иска тази приказка да свърши, а разказът за него да продължава още и още. Но всичко на този свят има начало и край. Както казваше този голям човек – аз ще си отида, но моето дело няма да умре. От всички нас, които по някакъв начин се докоснахме до Свамиджи, зависи това негово предчувствие да се сбъдне. Когато за последен път бе в България, той няколко пъти ни каза – ще се върна отново след 40 години. Един Учител не изрича случайно подобни думи и затова вярваме, че тези, които са живи тогава, ще го познаят под новото име и в новото тяло и ще го последват в стремежа му Земята да стане наистина добро място за живеене.
Из „Хималайският учител Свами Дев Мурти“ от Наско Атанасов
